Вчера, 10.08.2008 г., се състоя велопоход Русе – Гюргево – Русе с цел – протест срещу „такса мост“, която водачите на МПС заплащат при преминаването си по Дунав мост. Този мост е известен с името „мостът на дружбата“, но именно тези такси го превръщат в „мост ът на раздялата“.
Мероприятието бе организирано от г-н Николай Младенов, евродепутат от листата на ПП ГЕРБ и г-н Пламен Нунев – областен координатор на ПП ГЕРБ, с подкрепата на ПП ГЕРБ, МГЕРБ и Европейската народна партия и Европейските демократи. Събраха се повече от 50 русенци, на възраст между 18 и 74 год.
Като един от участниците в това мероприятие, изминавайки пътят от Паметника на свободата в Русе до часовниковата кула в град Гюргево и обратно, няколко факта изключително силно успяха да се запечатат в моето съзнание.
Пристигайки на Дунав мост, русенските митничари бяха много любезни и усмихнати, поговорихме малко, изчаквайки да преминат МПС-тата, напуснали контролния пункт в Гюргево и потеглихме по моста. От пункта в Русе до моста са малко над 100 м. асфалт в изключително добро състояние – като за начало добре.
Когато обаче започнахме изкачване по самият мост се забелязаха коловози, които тежкотоварните МПС-та (известни още като тирове) са оставили за спомен при преминаването си оттам. Естествено хлътването на асфалта под формата на коловоз бе компенсирано от надигането му в двата края на платното – една изключително неприятна гледка, която показва, че такса мост (6 евро при излизане от България и 8 евро при излизане от Румъния за коли до 3,5 тона) определено не отива за ремонт и/или поддръжка на този мост.
Когато минахме пункта в Румъния, започнахме движение по бетонен път, по който освен дупки можеха да се наблюдават и малки водни басейнчета с площ около 1 кв. м. и смрад, която никога няма забравя.
Влизайки в града, митовете за румънските шофьори се оправдаха напълно – на 3 места ни отнеха предимството, веднъж дори ни напсуваха – селският им манталитет се показа.
Като млад човек нямаше начин да не обърна внимание и на румънките – пухкави девойки, с лек загар на кожата, при които на мода е да не носят сутиени. Срещат се и симпатични, но са голяма рядкост.
Колите им са производство след 95 година, като тенденцията е да си купуват коли от България (по- конкретно от Русе) и да си ги карат там с нашите номера. Гъзарията е на слушат на max Alina и Costi, докато карат – абе циганията ги влече, не може да им се отрече.
Седнахме да пием кафе в барчето под часовниковата кула. Обслужи ни една сервитьорка, която не разбираше бъкел английски и ако не бях казал по комшийски „doua coca-cola si un cafea“ едва ли идните 10 мин. щяхме да успеем да си поръчаме.
Няма как да не отбележа обаче чистотата по улиците им, както и кошчетата за боклук, който са през 5 метра. На всичко отгоре са пластмасови – в Русе такива биха оцелели не повече от 3 дни.
Като заключение, искам да споделя , че дори и да са „мамалигари“ или „мангали“, те са много по- развити икономически, по- богати финансово, но морално и психически са много по- назад от нас. А защо една държава, чието населението е едно сред най- интелигентните не само на Балканите или в Европа, но и в света, живее ден за ден и се чуди как да свърже двата края? На това нека отговори г-н Станишев и неговите авери министри.
П. П. Тъй като Пако беше също там с нас, възникна идеята някой път да се съберем и да отидем до там, само че не само за по едно кафе, а да се разходим и по пристанището на града, да погледнем Русе от друг ъгъл. Ако има желаещи, да ми пишат на мейл-а. Всеки, който има вероятност да издържи физически, е добре дошъл.
